(25.4.1962 – 4.12.1979)
„Понякога съм бяла и добра. // Как рядко ми се случва да съм бяла!…“ – признава в стихотворението си „Доброта“ едно момиче, останало само на 17 години. Наричат Петя Дубарова „най-големият поетичен талант на съвременната българска литература“. Със своите над 200 стихотворения, импресии, разкази, преводи, написани в ученическите ѝ години, отличничката от езиковата гимназия в Бургас заявява необикновените си творчески възможности, прекършени нелепо тъкмо когато започват да получават признание. Всъщност Петя съчинява стихове, откакто говори. Майка ѝ си мислела, че 2-годишното дете повтаря думите на някакви песнички от яслата, но когато пита от кого ги е научила, малката отговаря: „Аз“. Мария Дубарова, учителка по литература, е и най-голямата подкрепа на талантливата си дъщеря. Изпраща стиховете на 9-10-годишното момиче в сп. „Септемврийче“, където са първите им публикации. Когато Петя става на 12 години, ѝ препоръчват да публикува вече в сп. „Родна реч“ и „Средношколско знаме“, защото творбите ѝ не приличат на написани от дете. Редакторите ровят в книги и списания, за да видят дали не са преписани отнякъде. Дори учителката ѝ не вярва, че тя е автор на текстовете, които чете като свои: „Не може да си толкова талантлива!“.
Двама поети обаче ѝ повярват. Григор Ленков и съгражданинът ѝ Христо Фотев разбират, че са свидетели на необикновено явление. Талантът на Петя завладява и други български творци. След смъртта ѝ поетът Веселин Андреев пише „Соната за Петя Дубарова“. Подобно на много други световнозначими поети, които не са били разбрани от времето и средата си, жизнерадостното щуро момиче, влюбено в морето и родния Бургас, избира да си отиде от света, признавайки: „Не искам да живея в заслепение…“
Остават стиховете ѝ, много от които се превръщат в песни. Третокласниците изучават „Морето“ на 10-годишната Петя, а 12-класниците – „Посвещение“ на първата любов. Когато е само на 15, поетесата оставя и своя епиграф със съзнанието, че светът няма да я загуби:
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
*Бюст-паметникът на Петя Дубарова е създаден от чувствителната женска ръка на художничката Снежанка Стоянова. Тя е завършила пловдивското художествено училище „Цанко Лавренов“, магистър е по скулптура от НХА в класа на проф. Димитър Бойков.По-късно завършва и „Оперна и балетна сценография“ в Академията, специализира арттерапия в Москва при проф. Владимир Н. Никитин. През 2018 г. защитава в НХА дисертация „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини“ с научен ръководител проф. Правда Спасова. Работи в областта на скулптурата, инсталацията, живописта, калиграфията, дизайна на книгата. Водила е групови сесии по психоанализа и себеразвитие, по арт терапия в Пловдив и в открити мастерски класове в курса на проф. Никитин в Москва. Има частна практика като преподавател по рисуване, живопис и скулптура. Интересите ѝ в различните естетически, психологически, социални и образователни направления са проявени в научните ѝ публикации.
От началото на 90-те години Снежанка Стоянова участва в множество общи изложби. Член е на СБХ. Носител е на награди от участието си в конкурси. Нейни произведения са в частни колекции в България, Германия, Русия, Литва Чехия, Франция и др.
