(28.03.1887 – 02.10.1916)
29-ти август е истински празник за Двора на кирилицата. В Алеята на писателите своето място заема един поет, чиито стихове са вълнували поколения българи. За да открие паметника на Димчо Дебелянов, пристига лично министър председателят на РБългария – Николай Денков. Заедно с директора на къщата-музей на Дебелянов в Копривщица – Кунка Неделчева – прерязват лентата на паметника и оставят пръст от родното място на поета в подножието му. „Димчо Дебелянов е един от хората, които даряват красота на нас, българите, и на хора, които припознават кирилицата, нашето слово – уважават го и работят за него” – казва в словото си премиерът. Поздравителен адрес е прочетен и от президента на републиката – Румен Радев.
Първата световна война е в разгара си. Сутринта на 2 октомври 1916 г. подпоручик Дебелянов е един от офицерите, ръководещи сражение с англо-френските военни части на левия бряг на р. Струма. Изведнъж, както е изправен, вдига ръце, завърта се, изпуска револвера си и се свлича на земята. Пронизано, сърцето на младия офицер спира. Четири години по-късно съпругата на командира му намира в маншета на шинела на мъжа си две листчета със стихове. Димчо ги предал на Тома Томов в деня преди да загине с молба, ако му се случи нещо, да бъдат оставени на Димитър Подвързачов. Едното от стихотворенията е житейска равносметка на прага на смъртта:
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Тези думи от Сиротна песен събират в едно и тъгата от несподелеността, и осъзнаването, че всичко най-ценно човек носи в себе си. Само на 29 г. авторът на Да се завърнеш в бащината къща е постигнал някои от най-важните истини за смисъла на живота. И си отива от него тъй както е дошъл – бездомен,спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.
Кръстен на дядо си Динчо, бъдещият поет се ражда в живописната земя на Копривщица, но още 9 годишен губи баща си и заминава с останалите си близки в Пловдив, който отблъсква със студенината си раслото на воля момче. В гимназията опитва първите си стихове, но по-късно, неудовлетворен, ги изгаря. Когато семейството отново се мести – този път в София (1904) – Димчо попада в средите на българските поети и писатели, които окуражават таланта му, и така се появяват първите му публикувани творби на страниците на списанията „Съвременност” и „Българска сбирка”.
През 1910 издава заедно с Димитър Подвързачов първата българска поетична антология – Нашата поезия от Вазов насам. Година по-рано се е отказал от скучния чиновнически живот и се е отдал на творчеството. В литературната периодика се появява емблематичната Черна песен, по-късно – Аз искам да те помня все така, и още много останали в поетичната ни памет стихотворения. Приживе Дебелянов не успява да ги издаде в книга, но четири години след смъртта му Подвързачов, Лилиев и К. Константинов ги събират в първото издание на поета.
През 1931 костите му са пренесени от църквата в Демир Хисар (близо до лобното му място) в родната Копривщица. На прага на къщата, в която е отрасъл, и днес стои скулптурата на майка му, изработена от Иван Лазаров през 1934. Под нея пише: И в кротък унесъ чака тя да дойде нейното дете.
Автор на бюст-паметника е скулпторът Павел Василев.
