(ок. 1325-32 – ок. 1403)
Нека замлъкнат нашите похвали, защото сам Бог го хвали, казвайки: “Добрият пастир и душата си дава за овцете.” С тези думи завършва похвалното слово за св. Евтимий от Григорий Цамблак и в тях най-кратко и точно се изразява отдадеността на българския патриарх на своя народ и вяра. За живота му разказват най-вече писанията на неговите ученици и последователи. Знае се, че е роден в Търново и произхожда от знатния род Цамблак. Много млад избира пътя на духовника, замонашва се в манастира „Света Богородица Огридития“, след което се премества в Килифаревския манастир – един от центровете на исихазма (духовно движение, изразяващо висока степен на свързване с Бога). Там е наставляван от Теодосий Търновски, става негов последовател, а след смъртта му се заселва в Атон. След несправедлива клевета е заточен на остров Лемнос от византийския император, но по-късно е оневинен и прекарва известно време в Зографския манастир. Смята се, че именно там е започнал да мисли голямата писмена и културна реформа, която осъществява след завръщането си в родния град (1371). В околностите на Търново Евтимий създава църквата „Св. Троица“, откъдето започва съществуването на Търновската книжовна школа.
Целта на Евтимиевата реформа е да създаде единен български правопис, да поправи грешките на предишните по-неумели книжовници с нови преводи на богослужебната литература, да повдигне стила на изразяване. Така се създава „плетение словес“ – изкуството да се плетат думи, с което са известни писанията на св. Евтимий и неговите ученици. Творчеството му включва жития на български светци, сред които на св. Йоан Рилски и св. Петка Търновска, няколко послания и службите за царица Теофана и св. Петка. Като представител на исихазма – висшата вяра, духовникът се бори с ересите и нравствения упадък на свещенослужителите. Реформата му оказва влияние на целия православен свят, пишещ на кирилица – Сърбия, Влахия, Молдова, руските княжества. Много митрополити се допитват до Евтимий за тълкуване на богословски и църковни въпроси.
Във времето, когато Търновската школа разширява дейността си и придобива все по-голямо влияние, се случва и най-важното духовно събитие – Евтимий е избран за български патриарх (1375), наследник на Йоаникий II. Но църковното му водачество съвпада с най-трудния период за българската християнска общност – нашествието на Османската империя на Балканите. Именно в последните дни на Втората българска държава се проявява подвига на духовния баща. За него разказва Григорий Цамблак в житието на светеца. Когато турските войски обсаждат столицата Търново, цар Иван Шишман е на крепостта в Никопол и патриарх Евтимий поема защитата на града. Той не участва в сраженията, но окуражава и се моли за българските войници. След падането на столицата в ръцете на завоевателите (1393), патриархът се премества в църквата „Св. Петър и Павел“ и продължава духовната и книжовната си дейност.
Но новият градоначалник решава да отнеме вярата на търновци, като унищожи духовниците им. Григорий Цамблак предава потресаващо този момент: „Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта!“ Същата присъда очаква и Евтимий. Той се изправя без страх пред мъчителя, като го укорява, че е трябвало да пожертва първо него, защото „Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си!“ И в този миг се случва чудо: „Бог превърна десницата на убиеца в неподвижна и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп.“ Уплашени, турците на площада се разбягват, за да не ги достигне Божия гняв, а Евтимий дочаква последните си дни заточен вероятно в Бачковския манастир. През XV век Българската православна църква го провъзгласява за светец и определя 20 януари за ден на почитането му, към което се присъединяват и другите православни църкви.
*Паметникът на Патриарх Евтимий е дело на световно известния български скулптор проф. Борис Гондов. Творчеството му включва предимно монументална скулптура, портретни паметници и изящна скулптура. Оригиналните му творчески решения се основават на идеята за полета на духа или липсата му. Паметникът му на Македоно-Одринското опълчение е жена в полет, композицията му в Нагасаки се нарича „Птици“, затова пък богът на търговията Меркурий е с празна глава. Проф. Гондов вече е засвидетелствал уважението си към св. Евтимий Търновски с паметника му във Велико Търново, а в Плиска негово дело е паметникът на Цар Борис I. Създал е и паметници на други велики български творци – на Алеко Константинов и Даме Груев в София, на Кольо Фичето в Дряново, на Владимир Димитров – майстора в Кюстендил. В Петрич се издига мемориалът му „Самуилова крепост“. Негови творби притежават националната, софийската и други български галерии, както и Art dialog в Париж. Носител е на множество престижни награди.
