Специално внимание е отредено и на другия голям просветител на българите – св. Наум.

През последните години учените се обединяват около тезата, че Наум е по-големият роден брат на Климент. Така се твърди и в неговото житие. По-старите изследвания смятат, че тяхното братство е само духовно, но задълбочените наблюдения на грижите, с които Наум се отнася към по-младия и по-талантлив Климент, напомнят много на отношенията между Методий и по-малкия му брат Константин-Кирил (Иван Грудев, „Св. Наум, Преславско-Охридски забележителен просветител“).

Наум също съпровожда Солунските братя в мисиите им заедно с Климент, „вървейки с тях напред, та чак и до стария Рим“, а когато пристига в Плиска, участва активно в устрояването на българската книжнина и култура. Докато брат му просвещава българите в Охридско, Наум прави същото в Плиска, а по-късно и в Преслав (886 – 893 г.). По-младият Методиев ученик Константин Преславски признава, че именно Наум го е подтикнал да напише своя „Проглас към Евангелието“. Когато Климент е ръкоположен като първи български епископ в Охрид и се посвещава на служенето си в манастира „Св. Пантелеймон“, Наум пристига в Девол, за да продължи неговата просветна дейност. Седем години (893 – 900 г.) книжовникът обучава свещеници, обикновени хора, деца. Последните 10 години от живота си прекарва в манастира „Свети архангели Михаил и Гавраил“, построен “със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон”. Наум приключва земния си път на 23 декември 910 г. и е погребан в специален параклис вдясно от олтара на манастирската църква от своя „брат, другар и състрадалец“ епископ Климент Охридски. Днес тази църква е част от преустроения храм, в който централно място заемат образите на св. Борис-Михаил, светите Седмочисленици и заедно с гроба на св. Наум е един от най-светлите паметници на българския Златен век.