(17.11.1827 – 1.7.1895)
“Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот, ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.” – С това вричане на отечеството завършва едно от най-популярните български стихотворения – “Татковина“, което и днес се пее като песен. Негов автор е големият възрожденски поет, публицист, фолклорист, учител, преводач и политик Петко Рачев Славейков. 15-годишен той прочита “История славянобългарска” на Паисий и тази среща с книгата за миналата слава на нашия народ предопределя пътя на младежа като продължител на Паисиевия завет: “Българино, знай своя род и език!”. Синът на Рачо Казанджията избира за фамилно име красивата песен на славея и създава едни от най-мелодичните поетични творби в българската възрожденска поезия. Но често езикът му е остър и критикува обществените и нравствените пороци на съвременниците (“Не пей ми се”). През целия си живот Петко Славейков събира устното богатство на народа ни – песни, пословици, поговорки, издава някои от първите български вестници и списания – “Гайда”, “Македония”, детското списание “Пчелица”, женското “Ружица”, автор е и на първата българска готварска книга. Най-известната му поема “Изворът на Белоногата” е създадена по реален повод и разкрива красотата, силата на българката, на нейната вярност към родината и любимия човек в сблъсъка с чуждата вяра и култура на турския везир.
Обществената дейност на Петко Славейков е многообразна и активна както преди, така и след Освобождението на България от османската зависимост през 1878 г. Учителства, пише учебници, участва в борбата за самостоятелна българска църква, превежда през Стара планина отряда на ген. Скобелев по време на Руско-турската война. В първите години на свободата е един от водачите на Либералната партия, председателства Народното събрание и е министър на просвещението (1880), после и министър на вътрешните работи. Оказва се неудобен за правителството на Стамболов и заминава за Пловдив, където дава своя принос за Съединението на България (1885). Неговото най-значимо творческо продължение е най-малкият му син – създателят на българската модерна литература Пенчо Славейков.
*Автор на Петко-Славейковия бюст-паметник е доайенът на съвременното монументално изкуство – Величко Минеков (1928 – 2022). Той се е учил от класиците на скулптурата в България (Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев) и Европа (Марсел Жинон, Хенри Мур, Задкин, Мацини). От 1975 г е професор, два мандата е ректор на Националната художествена академия (1976 – 1983). Неговите творчески композиции свързват миналото и настоящето в оформлението на ключови български места: пред Централна гара София, фигурата на Владимир Димитров – Майстора пред СБХ, фигурите на лъвовете пред Съдебната палата, Паметникът на Априлското въстание в Панагюрище, Паметникът на Съединението в Пловдив, Паметникът на Аспарух в Добрич, Гранитните композиции от Арката на свободата в Троянския проход и много други. Негови произведения са част от колекциите в Националната и Софийската художествена галерия, в различни областни галерии, както и в Русия, Швейцария, САЩ, Унгария, Германия, Австрия, Италия, Иран, Египет и др. Величко Минеков е носител на множество държавни награди и отличия, а през 2006 г. е удостоен с Орден “Стара планина” за цялостния си принос към изкуството.
