(1850 – 2.9.1889)
“Най-горчивата истина е по-приятна от най-приятното заблуждение.” Така мисли и така живее, търсейки истината, човекът, революционерът, писателят, публицистът, политикът Захари Стоянов. Неговата съдба е исторически и литературен пример за порастването на личността в съприкосновението ѝ с големите и малките хора и събития на прехода между робството и свободата на България. Неукото овчарче Джендо Стоянов Джедев от с. Медвен, което едва чете и пише, преминава през тъмнината на незнанието и бедността, успява да се самообразова и става не само участник, а и летописец на едни от най-славните и трудни години на българското възкресение. Един ден, по времето, когато работи в Русе като чирак в шивашки дюкян, Джендо случайно вижда как революционерът Ангел Кънчев се хвърля самоубийствено от едно скеле с думите „Да живее България!“. Този миг преобръща живота и мисленето на младия мъж и предопределя избора му да се посвети на идеята за освобождението на родината. Вероятно с влизането си в Революционния комитет, Джендо сменя с конспиративна цел името си на Захари, подобно на някои от другите участници в него. Преживяванията си от Старозагорското въстание (1875) и от спътничеството с Георги Бенковски по време на Априлското въстание (1876) той описва в трите тома на книгата „Записки по българските въстания“ (1884 – 1892) – най-значимото произведение на мемоарния жанр в литературата ни. За него писателят и литературен критик Л. Стоянов казва: „много подробности на тези исторически събития без неговото перо биха убягнали от нашето зрение или биха останали само голи факти, безгласни, като надгробни камъни“. Захари Стоянов е първият, който увековечава живота на най-големите герои от освободителната епопея с биографичните книги „Васил Левски Дяконът. Черти от живота му“ (1883) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Издирва, събира, публикува и Ботевите стихотворения, пише и други художествено-документални произведения. В годините след Освобождението се проявява и като публицист, критикуващ предателството на националните идеали от някои политици на новосъздадената държава.
Обществената дейност на Захари Стоянов се помни най-вече с ролята му на организатор и осъществител на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885), както и с участието му в V-ото Народно събрание, на което в последната година от живота си е и Председател (1888 – 1889). Удостоен е с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889). Умира внезапно при неизяснени обстоятелства (с предположения за отравяне) по време на политическа визита във Франция.
*Създател на бюст-паметника на Захари Стоянов е професорът от НХА, завеждащият катедра „Метал“, дисциплина скулптура Иван Русев Славов. Той е един от членовете на авторските колективи на „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981) и „Асеневци“ във Велико Търново (1985). Негови са паметниците „Кладата“ в Антоново (1986), статуята на Стамболов в София (1995), „Разпятие“ в Созопол. Участник е в редица национални и международни изложби, в които е удостояван с множество награди. Негови творби присъстват във фондовете на художествените галерии в големите български градове и в частни колекции у нас, в Германия, Белгия, Полша, Италия, Холандия, Гърция, Дания.
